ето началото Мис Адмирал
От каретата, която спря пред къщата на бижутера Тиме, леко скочи висок мъж. Силната светлина от витрината падна върху мъжествено красивите и остри черти на лицето му. Леко извитият нос и грижливо поддържаната черна, остра брадичка събуждаха предположението, че той е французин или италианец. Докато прекрачваше прага на магазина, той подвикна на слугата си:
— Марк, ще се върнеш с каретата в хотела и ще изчакаш завръщането ми!
— Разбира се, господин граф! — отвърна Марк Летрие, след което се обърна към кочияша със самодоволна усмивка: -Толкоз по-добре за мен! Поне веднъж ще мога да заема мястото на милостивия господар.
Той се шмугна във вътрешността на каретата и тъкмо се накани да се разположи удобно на задната седалка, когато забеляза за свое учудване, че някой го беше изпреварил вече откъм другата страна.
— Как се осмелявате? — скара се той на нахалника. — Веднага се омитайте от каретата, иначе ще ви помогна!
-Ах!
Само този звук беше отговорът; той прозвуча особено остро и съскащо, като че ли някоя дива котка приготвяше гъвкавите си крайници за скок. Изглежда, че Марк познаваше този заплашителен тон, защото се отдръпна смаян от вратичката на каретата.
— Боже милостиви! Нима наистина сте вие?… Обзе го странна потиснатост и млъкна.
— Хайде на борда! Вдигай платната, Марк Летрие! — просъска гласът кратко и заповеднически.
В следващия миг Марк седеше на капрата до кочияша. Каретата потегли. Вътре непознатият се беше облегнал назад върху възглавниците и мълчеше, докато достигнаха хотела, в който беше отседнал виконт Франсоа дьо Бретини. Непознатият скочи на земята, без да изчака спирането на каретата, подхвърли грубо на слугата на графа едно „ела горе!“ и влезе във фоайето на хотела, където веднага бе посрещнат от един прислужник.
— Готов ли е апартаментът, който ангажирах?
— Разбира се, милостиви господарю! Моля за разрешение да ви заведа.
Като стигнаха горе, непознатият си поръча обилна вечеря и прибави, че ще го обслужва Марк.
Марк беше установил със смайване, че стаите на нахалника се намираха точно до помещенията, заети от неговия господар. Беше застанал наблизо и чакаше свит, когато едно махване с ръка го накара да се приближи. Докато прислужникът се отдалечаваше, загадъчният гост хвърли мантията си и се изправи пред Марк Летрие със скръстени на гърдите ръце.
-Е?
Марк го погледна страхливо в очите, където горяха властни пламъчета. Двамата, застанали един срещу друг, образуваха странна двойка. Бяха средни на ръст. Непознатият беше строен, гъвкав, с живи движения, а напълно безбрадото му лице, макар и нежно, издаваше добро здраве. Марк пък беше по-широкоплещест, с по-бавни, като че замислени движения, със загоряло от слънцето лице, късо подстригани гъсти бакенбарди и гладко избръсната брадичка. Погледът му обаче беше неспокоен и блуждаещ.
— Харесва ли ти на сушата?
Марк Летрие сви рамене. Не знаеше какво се крие зад този въпрос.
— Но нали можеше да приказваш преди, когато искаше да играеш ролята на милостивия господар!
— Мадмоазел Клерон, аз съм…
Едно заповедническо движение на ръката на непознатия го накара да замлъкне.
— Мадмоазел Клерон е в открито море или кой знае къде. Аз съм шевалие Дьо Сакар, запомни това! Как се чувства твоят господар,виконтът?
— Благодаря, милостивият господар е добре.
— Така си и мислех. Господин капитанът се е залостил чудесно на котва, докато екипажът му се измъчва с тежка работа в открито море, та му пращят кокалите. Някой път ще го вържа за въжетата така, че да се поостърже в мидите, облепили кила. А сега искам да ям!
Летрие се измъкна безмълвно през вратата и започна да обслужва шевалие Дьо Сакар с най-голямо усърдие и любезност.
Междувременно виконтът се завърна, но не завари Марк в апартамента си и задърпа звънеца. Едва след неколкократно позвъняване слугата се появи. В ръцете си носеше препълнена табла за сервиране, а видът му беше делови и угрижен.
— Марк, напоследък ме занемаряваш най-безотговорно! Ако това продължава, ще се наложи пътищата ни да се разделят!
Летрие остави товара си и избърса потта от челото и страните си.
— Господин виконт, нямам нищо против, ама абсолютно нищо против, ако ме уволните. Защото, каквото е положението на нещата понастоящем тук, трябва да очакваме дяволски насрещен вятър. Не можах да дойда, защото трябваше да издувам платна нагоре и надолу по стълбите, също като някоя шхуна, натоварена с абанос, подгонена от английските морски плъхове!
— Не е било нужно, Марк. Нали знаеш, че обикновено, когато е много късно, хапвам нещо съвсем малко. Събуй ми ботушите и ми подай халата!
— Моля за извинение милостивия господар, но сега нямам време.
— Нямаш време ли? — учуди се Бретини. — Човече, да не си мръднал?
— Що се касае до разсъдъка ми, господин виконт, мога да кажа, че целият се намира на кораба ми в прекрасно състояние, въпреки че никак не би ме учудило, ако бях изгубил една част от него зад борда. Вечерята ви, милостиви господарю, не ме измори. Но трябва да обслужа и още един!
— И още един ли? Ти да го обслужиш? Наистина започвам да се страхувам за душевното ти състояние.
— Душевното ми състояние е добро, милостиви господарю. Не се боя за него, а за вас! Защото другият, по-скоро другата… Той беше прекъснат; чу се звънец.
— Ето ви на, господин виконт! Тя звъни, трябва да тръгвам! Той грабна подноса и се накани бързо да напусне стаята. Но Бретини го задържа.
— Ама какво значи това? Да не би…
— Точно така… ах, да, та аз още изобщо не съм ви казал, че тя е тук! Тя…
Отново беше прекъснат.
— Марк! — разнесе се ясен и остър глас от близката врата, отворена към коридора.
Щом чу този глас, Бретини отстъпи няколко крачки назад.
— Всички дяволи! — извика той, като пребледня. — Това е… или сетивата ме лъжат… това не може да бъде друг освен Клерон!
— Наистина това е мис Адмирал, милос… Той не можа да довърши изречението си. Силен удар го отхвърли настрана.
— Така, това беше за „мис Адмирал“, щом като не можеш да запомниш, че съм шевалие Дьо Сакар! — разнесе се гневен глас. — Запилявай се да си гледаш работата! Или трябва да чакам яденето, докато ти пожелаеш, а?
Слугата остави парчетата от строшените съдове на земята и изчезна през вратата. Непознатият застана пред виконта с двусмислена усмивка на лицето.
— Ще разрешите ли на шевалие Дьо Сакар да покани на вечеря господин Дьо Бретини?
— Клерон! Нима е истина, че те виждам тук? Тъкмо се канех да… мислех да… мислех, че си в… аз… аз…
— Достатъчно засега, господин виконт! Виждам, че радостта от така добре удалата ми се изненада ви е отнела възможността да говорите. Елате в стаята ми, където ще имате всички условия да си възвърнете загубеното самообладание!
С властен жест на ръката той посочи към вратата. Бретини се подчини на тази покана и пристъпи в съседната стая, където Марк полагаше енергични усилия да компенсира пропуснатото. Непознатият огледа трапезата с бърз поглед.
— Марк, сега можеш да си отидеш! Ще позвъня, ако имам нужда от тебе.
Летрие се отдалечи и двамата седнаха един срещу
Заглавие: Капитан Кайман 
Пон Сеп 10, 2007 2:09 pm
